Дневниците на един полубог.

1.Нещо гнило

Всичко беше обвито в мрак.Не се виждаше греещото слънце , нито се чуваха песните на птиците.Само и навсякъде мрак.Изведнъж нещо проблясна в тъмнината.Светкавица.Не, не беше обикновена светкави – ца.Тази се задържа доста във въздуха , ако можех така да нареча безграничния мрак , койнто виждах.А след като се стопи като дим в тъмнината , на мястото на нея се показа лицето на мъж. То беше едро и мусколесто.Очите му бяха невероятно бели – като моите.Нещо извъня и аз отворих очи. Значи всички тези страни неща бяха само сън.Станах сънено от леглото , обвито с зеленосини завивки. Въздъхнах тежко.Беше 29 юни.Пфф.Рождения ми ден.Мразех го.Въпреки , че не ми се ставаша от леглото набързо се оправих и отидох в кухнята.Там ме обзе приятния аромат на домашните понички на мама. Тя беше застанала в гръб към мен и миеше някаква чиния.
- Здравей , мамо – поздравих я аз , изпълнена с неприязъм.
- Здравей , скъпа и честит рожден ден.
- Хм.... Понички ??
- Да , баща ти много ги обичаше.
- Баща ми ..... Не си ми разказвала много за него – зачудих се аз и отгризнах от една поничка.
- Нека да сменим темата.Днес ставаш на 19.Не се ли радваш ?
- Трудно е да се каже. Мамо, вече съм достатъчно голяма, за да ми кажеш нещо за баща ми – настоях аз отново.
- Бих искала скъпа , но щом ти го осъзнаеш и те ще разберат !
- Кои са те ?
- Не се бой.Съвсем скоро ще разбереш. – каза тя с тон , който ме предупреждаваше да спра да говоря за тези неща.
- Ок.
- Аз отивам на пазар.Искаш ли да дойдеш с мен?
- Не , ще поостана малко тук , а после ще излезна с Джейсън.
- Добре , скъпа – каза тя докато закопчаваше синьото си сако. – Довиждане!
- Довиждане – казах аз смутено .
Мама излезна. Бях сама вкъщи.Тръшнах се на дивана и включих телевизора.Само сапунки.Боже, целия свят е луднал по тези сапунени сериали.Пуснах някаква музикална програма и грабнах някаква книга , седяща на масата. „Здрач” – прочетох на ум. Разгърнах страниците и първата дума , която прочетох беше вампир.
- Идиотщина! Напоследък всичко е свързано с такива мистични тапотий.Едуард , Бела, подземни царства и богове.
- На твое място не бих използвал такива остри думи , относно подземното царство и господаря Хадес – каза някой с мек като коприна глас.
Думите идваха зад мен. Обърнах се и там видях младо момче.То имаше нежни , почти момичешки черти.Русата му коса си отиваше с загорялата кожа и морско сините очи.
- Кой си ти ? – промълвих стреснато аз и се изправи бързо.
- Казвам се Джонсън, Алекс.
- Откъде знаеш името ми?
- Още от както те видях.Ти беше най- прекрасното момиче , което някога бях виждал , а аз съм доста стар.Кестенявата ти чуплива коса , топлите ти кафеви очи , тъмната ти кожа и нежните ти устни.Те веднага ме плениха.
- Откъде влезна вътре ?
- През прозореца. – отговори ми той без да се поколебае.
- Преди малко каза , че си стар. Не изглеждаш такъв... – едва чуто изрекох последното изречение.
- Да, доста стар съм. На около 3000 години.
- Моля.....? – останах с зяпнала уста.
- Да.Правилно чу.
- Пффф, сигурно сънувам..Ощипи ме! – подадох му ръката си.
- Няма нужда. Не сънуваш.
- Но, какво си ти и какво искаш от мен ? – проплаках аз , изтичах да взема един нож , но когато стигнах там той се появи точно пред мен.
- Аз съм Джонсън.Син на Хадес.
- Оо, моля ти се . Не ти минават игричките.
- Не си играя , коте – каза нежно той и отметна един кичур от косата ми. – И за да ти докажа , че не съм луд- той посочи към една чиния и изведнъж тя гръмна.
Подскочих. Не. Не можеше това да е истина.Какво се случваше и дали това имаше нещо общо със съня ми.Вратата се отвори и неканеният ми посетител се изпари във въздуха с усмивка до ушите. Може би не бях наред.Училището не ми действаше добре.
- Скъпа , гаджето ти е вън . – каза мама , докато разтоварваше покупките на кръглата маса.
Бях се загледала на мястото на момчето.Какво се случваше.Това истина ли беше. Сигурно е бил някой хулиган от училище , който не бях виждала и доиде просто да ме сплаши. Не ! Обикновен човек не може да гръмне чиния с едно посочване , нито да се изпари във въздуха.
- Добре , мамо – казах след това разсеяна.
Обух се и хванах асансъора надолу. Може би не беше добра идея да оставям майка ми там. Ако онзи , не.... онова нещо се върнеше. Тя беше безпомощтна. Или просто си бях въобразила нещо.Асансъора извъня и вратата се отвори. Докато се усетя и вече бях извън блока. В дясно чакаше Джейсън . Отново носеше шапка и маратонките , които му бях подарила за рождения ден.
- Честит рожден ден! – поздрави ме той. – Как си бонбонче ?
Той сложи ръка на рамото ми и замлъкна. Сигурно се чудеше защо не му отговорих , но в момента в главата ми беше само срещата с онзи откачалник. „ Син на Хадес” – този луд ли е?Тръгнахме на разходка. И двамата мълчах – ме , което беше добро за мен. Поне той не усложнваше нещата.Чу се пърхане на крила. Нещо черно мина точно над главата на приятеля ми. Шапката му бавно се търкулна. Погледнах го зачудено. На лицето му беше изрисувана физиономия тип „Олее , сега ме разкри”.
Погледът ми попадна върху темето му.Там вместо коса се показваха ......
- Рога ?!? – учудих се като натътрих сричките.
Той се наведе бързо и сложи шапката на главата си.
- И ти ли ? – изкрещях му аз.
- Офф, всичко смотах. Е, добре ще ти обясня. – той седна на една пейка и потупа мястото до него.
Несигурно седнах. Той се облиза и извади една кутия.
- Щях да ти го дам за 20 – тия рожден ден.
Поех украсената с злато кутия. Бавно я отворих. Вътре имаше писмо.
- На глас ли да чета ?
- Да , така ще е най – добре.
- „Скъпа Александра ,
Трудно ми е да започна.Когато за първи път видях майка ти останах влюбен и до сега в нея. Повечето като мен изобщо не искат да виждат децата си , но аз дори ти пиша писмо.Не знам. Не знам какво да пиша. Просто искам да знаеш , че щом погледнеш към звездите , аз ще те гледам оттам.Ще се бия заради теб.Ще завладявам заради теб.Преди бях ..... така да кажем – жесток. Но щом майка ти ме даде в ръцете ми! Сърцето ми се разтопи. Раните от войните изчезнаха. За миг нямах врагове. Искам да знаеш, че не съм ви напуснал. Винаги съм с вас и винаги ще ви закрилям. Довиждане! От твоя любящ баща „
- Това е ! – рече рогатото ми гадже.
Сълзи рукнаха от очите ми.Захлипах.Застудя.Виелица се изви и се спусна мъгла.Откъснах едно малко глухарче и го духнах. Всички прашинки отлетяхя.Освен една. Тя беше изкряща.Блестеше като звезда.
- Аз ще тръгвам.Стига ми за днес. Не мога повече.Дори не искам да разбирам какво си ти.
Тичешком се върнах в апартамента ни.Качих се в стаята.Беше 12: 40.Не ми се празнуваше.Дори нямах апетит.Дори не проверих къде е майка ми. Сигурно беше излезнала. Легнах на леглото и захлипах още повече. Завих се през глава и се насилих да спя.Още щом затворих очи и едрите сълзи секнаха.

Много добре е измислено Но те съветвам първо да си направиш герой и тогава да продължиш да пишеш в дневника

Много добре!Браво!

Много ти е хубав дневника ама си направи герой .

2. Сън

Бях в нещо като пещера. Над мен се извисяваха хиляди малки , но остри като бръснач сталактити. Под мен всичко беше оплескано с кал.Тъй като все нанякъде трябваше да тръгна, избрах да продължа на зад.Обърнах се но за жалост пътят за спасение беше на около 200 метра на горе.Престрашех се и поех на пред.Пред очите ми се разкриваха най – различни красиви неща , като пещерните перли и бимбяните кристали.Точно тогава до ушите ми стигна друг звук , освен падаща вода. Беше звън. Да, определено беше звън. Камбанен звън.Колкото по – напред продължавах напред, той се усилваше. И тогава останах слисана. Насред пустата пещера имаше обрисувана с странни букви врата.Допрях ухо до нея.
- Ето , откъде идва камбанения звън – рекох сама на себе си.
Леко хванах дръжката на вратата и я открехнах. Вътре за моя изненада и сигурно й ваша , имаше сватбена зала. На земята беше постлан килим , обшит с златна коприна и рубини.Отстрани на килима имаше пейки. Те бяхя бели , украсени с рози и по тях бяха насядали най – различни гости. Имаше магаре , два прилепа и кон.Повечето бяха хора. Тръгнах по килима и всички започнаха да се обръщат към мен. Стигнах до олтара. Там в костюм беше Джонсън. Косата му беше зализана , очите му изкряха ярко на бледосинята светлина и кожата му изглеждаше по-бледа. Той се обърна към мен и пое ръката ми. Прегърна ме насилствено и се ухили до уши. Не казах нищо , защото ми се струваше , че всичко това беше сън и нямаше нужда. Чакай , малко... Какво правех тук ! Аз ли се венчаех. Монахът , който щеше да ни венчае ми подаде огледало. Щом се погледнах го хвърлих на земята. Бях облечена в бяла сатенета рокля , обсипана с милиони миниатюрни диаманти. Косата ми беше хваната на кок и обсипана с ледени кристали.
- Скъпи , син на Хадес , приемате ли тази жена за своя законна съпруга.
Унемях.Идеше ми да избягам. Напънах се да се събудя , но безуспешно.
- Да !
- А вие , божествена дъще , приемаш ли този мъж за свой законен съпруг.
Джонсън ме хвана за врата и ми прошепна в ухото :
- Кажи да или ще те направя на парцали.
- Не ! – възразх аз. – Не искам да се оженя за него.
Цялата зала нададе изумен вик. Погледнах го жестоко.
Той се озъби и щракна с пръст. Нещо избумтя над нас. Погледнах нагоре и на мястото на тавана , зееше огромна дупка.Изсумтях. Взех бавно да престъпвам назад. От огромната дупка се появи огромен паяк. Той се обърна към Джонсън и с най – мазния глас , който бях чувала рече :
- Какво да направя за вас , господарю?
- Убий я ! – каза той и ме посочи – Убий я Арахна!
Нададох ужасен вик и забягах. Но нокъде . В мига в който над мен се спусна сянка , усетих болка в ръката.
Обърнах се и паяка ме бутна на земята. Беше отровен паяк. И ме беше ухапал. Ноктите ми изгубиха румения си цвят. Крайниците ми си парализираха. Спрях да усещам мириса. Не можех да вкуся дори калта . Тя нямаше вкус за мен. Дишането ми се забави. Не чувах нищо. Арахна пиеше от кръвта ми , като лаком вампир. Очите ми взеха леко да се затварят. Мозакът ми като че ли спря да работи. Затворих очи бавно , бавно. Минаха около три секунди и се опитах да вдишам. Получи се, почти. Вместо да вдишам влажния въздух от пещерата вдишах вода.
Тя заседна в гърлото ми и започнах да кашлям. Усетих нова сила в себе си . Отворих очи . Пред мен се разкриваше гледката на невероятния открит океян. Водата беше топла и плавна. Рибите плуваха около краката ми , а теченията леко ме избутваха на ляво. Въздухът ми свърши и аз подадох глава на повърхноста. До сега бях в най- гадното , влажно , тъмно и грозно място , а сега си плувах в открития океан. Потопих глава отново и съзрях нещо блестящо на дъното. Заплувах надолу , бърза като торпеда. В пясъка ясно се откроявяше медальон , с голям бял камък . Може би беше опал. Взех го. Усетих , че някой ме докосва по гърба. Извърнах се и видях младо момиче , около 15 годишно. Дългата му руса коса беше хваната с ластик , направен от водорасли. Беше се ухилило до уши и тръпчинките му лесно се виждаха. Но най – много се очудих щом забелязах краката му. Всъщност то нямаше крака , а рибя опашка. Беше русалка.
- Здравей ! – рече то учтиво.
- Здравей! Но , аз говоря под вода – попитах я , а тя само кимна равнодушно.
- Да не си, си избягала от сватбата.
Погледнах се. Още бях с онази бела рокля.
- Не ! Не! Ох ! Ръката ми.
- Нещо те е ухапало – заяви тя след като разгледа ръката ми. – Ела в града. Там ще намерим Анемония за да намажем раната с нея. Ще ти мине.
- Добре. – съгласих се. И без това нямаше какво да правя.- А този медальон , познат ли ти е ?
- Да , на кралица Сали е.
- Трябва да и го върна.
- Спокойно , ще и го върнеш. Тя живее в града.
Малката девойка пое ръката ми и заедно се отправихме напред. Градът беше очарователен.В средата му се издигаше голям дворец , построен от миди. В по – малките улици имаше магазинчета , аптеки и домове. Маргарет – така се казваше русалката , която ме намери, ме заведе в аптечка. Настани ме на едно столче и намаза ръката ми с мехлем.
- Готова съм. А сега трабва да върна на кралица Сали медальона й.
- Добре.
Отново потеглихме напред. Стражите без проблем ни пуснаха в двореца, щом разбраха за какво сме там. Тронната зала беше огромна. Пред трите трона , наредени по големина имаше маса , отрупана с най- различни морски деликатеси. На големия и малкия трон нямаше никой. На средният седеше красива жена.
- Здравейте , кралицо ! Нося нещо ваше. – дадох намереното на притежателя му.
- Медальонът ми! – възкликна тя. – Бях го изгубила някъде.А ти ми го върна. Какво ще желаеш за отблагодарение.
- Доста съм гладна. – потупах коремчето си аз. – Ако може няколко скариди.
Забелязах , че започвам да ставам прозрачна и се обърнах към кралицата с уплаха.
- Сине. – извика тя.
До нея дотърча младо , красиво момче. Дори да кажа – невероятно красиво. То имаше най – невероятните очи , който бах виждала. С цвета на океана.Късата му черна коса се развяваше от течението. Ръцете му бяха доста мусколести. В този момент отворих очи. „ Пърси” бе последното , което чух. Името но младежа!!!

3.Истината

Отново мистичните сънища. Тук нещо не е наред.Бавно станах от леглото. Отдох до тоалетката и взех жълтия гребен с фалшивия диамант. Понечих да среша косата си , но тя беше заплетена. Тогава се усъзнах , че съм вир – вода.
- Може през ноща да е валяло , а аз да съм била отворила прозореца – рекох с малка надежда на измъчения ми образ в огледалото.
Някъде вътре в мен обаче бях сигурна , че има нещо общо със съня. Ако той беше реален и онова момче Пърси щеше да е реално.Както й да е. Хвърлих си един душ и се изуших. Облякох розовата си тениска с пайети и нахлузих любимите ми дънки. Сплетох се на плитка и тръгнах към кухнята. Мама отново беше там и готвеше нещо ароматно. Без да й кажа здравей се върнах в моята стая. Сега беше моментът ! Сега щях да й разкажа всичките си сънища , страхове и накрая да й покажа писмото от „татко”. Дори при мисълта за тази дума, в сърцето ми сякаш се забиваха сто стрели. Взех набързо писмото и отидох с тихи стъпки до нея.
- Мамо.- рекох й загледана в златистите букви на писмото. – Трябва да поговорим !
Тя се съгласи. Но дрезгавото „ Да” , което изрече не прозвуча добре. Защо не си бях кротувала тогава.Разказах и за съня със светкавицата и мъжа. След това за този с пещерата и морете , като отбегнах момчето. Най – накрая й дадох писмото. Прочете го бавно и допря листчето до сърцето си. Блажена усмивка грейна на лицето й.
- А , сега трябва да ми обясниш всичко. Включително това защо гаджето ми има рога.
Смях напуши майка ми. Сякаш си играехме на нещо детинско , а тя беше спечелила златно бонбонче.
- Добре , но после да не кажеш , че съжеляваш.
- Защо да съжелявам?
- За нищо. Е, започвам. Преди боговете ...
- Защо , сменяш темата !
- Млъкни – изкрещя ми тя.
Дъхът ми секна. Тя никога не ми беше крещяла.Замлъкнах. Явно става въпрос за нещо важно.
- Преди боговете слизали на земята и се влюбвали в простосмъртни.Те им раждали деца , които се наричали полубогове. Боговете не обръщали особено внимание на децата си. Попринцип ги изоставяли. Но някой бдят над тях и им пращат магически подараци.Те продължават да правят така и до днес. С твоя баща се запознахме в самолет. Пътувах към Лондон. Той също. Беше облечен в смокинг. Никога преди не бях виждала такъв мъж. Изглеждаше строг , елегантен и жесток , но аз намерих път към сърцето му. Тогава той ми се разкри. В началото ми идеше да му се изсмея , но после..... Твоя баща е Зевс , богът на боговете.
- Какво !?!
- Да точно така.След като самолета кацна се опознахме по – добре. Оказа се , ме сме съседи. Така се влюбихме и се появи ти. Когато някой бог реши да признае детето си , то сънува или му се явява неговия отлечителен знак.
- Разочарована съм от баща си. Той може да има всичко , но ние живеем в мизерия.
- Но той те е признал , скъпа ! А това се случва много рядко.
- Това значи ли , че лицето в съня ми е на Зевс.
- Полека с имената , Алекс. Всъщност да ! По това което описа е той.
- Хмм. А за втория сън?
- Не знам ! Бих искала да мога да ти отговоря , но не знам.
- А, защо Джейсън има рога?
- Той е сатир.
- Сатир !?! – погледнах я сякаш беше някой луд.
- Полукозел , получовек. Той защитава такива като теб – тя допря лявата си ръка до лицето ми.
- А как може да разбера , ако някой е като мен ?
- Попринцип , полубоговете имат дислексия.
- Аха. Но аз нямам дислексия.
- Знам ! Защото си дъщеря на Зевс. Той знае всички езици , така че децата му също.
- Невероятно ! Така всичко си идва на мястото.
- Но вече не е безопасно за теб да си в този свят.
- Има друг свят?
- По – скоро лагер. Джейсън ме просветна.
- За какво ми е да ходя на лагер.
- Това е специален лагер. За нечистокравни.
- За какво ?
- За Н – Е – Ч – С – Т – О – К – Р – Ъ – В – Н – И. Деца полубогове. Там ще си в безопасност.
Тя отскочи до трапезарията и се върна с карта в ръка.
- Това е карта. На нея е отбелязан пътят към лагера.
- Ясно.
- Събери си багажа и ще те чакам в колата.
- Защо ? Къде отиваме ? – запитах.
- В лагера.
- Заедно, нали.
- Аз съм простосмъртна и затова не мога да прекрача границата.
- Значи ще живееш сама тук ! – казах необедително.
- Не разбира се. Ще продам апартамента и ще отида при леля ти Клара.
- Добре. Отивам горе.
Щом тичешком се озовах в стаята си чух външната врата да се тропва.
- Здравей , Джена – каза рогатия на майка ми.
- Отиваме в лагера.
- Аха , значи разбра.
- Да ! Е , аз отивам в колата.
В този момент чух стъпки зад себе си. Не се обэрнах защото знаех кой е и затворих ципа на сака. Обърнах се и там видях приятеля си. Промуших се покрай него , но той ме настигна. Излязохме заедно. Врътнах ключа на вратата и го прибрах в джоба на сивото ми сако.Отправихме се заедно надолу. Излезнахме извън блока. Вън вилнееше страшна буря. Стигнахме бързо до колата. И щом отворих вратата ми идеше да се прострелям. В колата до нас лежеше майка ми.
- Какво прави майка ви там ? – захлипах.
Понечих да отворя вратата , но вътре видях още някой.
- Джонсън ! – казах името му съвсем плахо. – Какво си сторил на майка ми.
- Мъртва е.
- Не! Не! Не може да е мъртва. – закрещях с отчаяние.Приятеля ми трябваше да ме прихване около кръста за да ме спре да не взема някое стъкло и да разчупа черепа на убиеца на хиляди парчета.
- Спокойно малката. Оттървах те от старата скочубра. – рече той със задоволство.
- Не я наричай така. Ти си чудовище. Не ! Не ! – падах в ръцете на Джейсън.
- Не знаех , че ще го преме така !
- Ти уби майка й. Как очакваш да го приеме – допълни сатира докато натежавах в ръцете му.
- А сега е ваше време . – той се нахвърли върху нас.
Затворих очи. Помислих си , че съм мъртва. Но щом ги отворих видях , че съм в колата на мама. За миг ми си стори , че е било сън , но щом видях козльо да кара с 200км в час.
- Какво става ? – промълвих едва чуто.
- Бързам , за да стигнем навреме до лагера.
В този момент той въздъхна.
- Объркахме го! Не може да ни настигне ! Ти добре ли си?
- Къде е майка ми ?
- Боя се че тя е ...
- Мъртва!
- Да – изрече той плахо. – Ето я елата !
Той сочеше високо дърво на един хълм , на около 100 метра от нас. Гърмеше жестоко. Колкото повече се доближавахме до елато толкова повече ме обземаше чуство на спокойствие. Минахме бавно покрай елата. От другата страна на хълма имаше нещо като малко градче.То беше обградено от мъгла. Стигнахме до една висока вила. Беше дървена и от проливния дъжд , дърветата бяха плесенясали.Колата изръмжа и Джейсън ме подкани да излезна от колата.Послушах го и леко се отправих към вратата на вилата. Той ме настигна и почука. След минута на вратата се показа красиво златокосо момиче. Беше облечена в рокля от бял сатен.
- Здравей, Джейсън! Кой е това ? – тя рече недоумяващо.
- Александра. Дъщерята на Гръмовержеца.
- Ела, веднага вътре !


4. Запозанство с тайнственото момче

Джейсън , прехванал ме през кръста да не се строполя на земята ме заведе на едно легло. Зави ме и докосна нежно челото ми с опакото на ръката си.
- Стой тук. Ще отида да извикам Хирон. – рече му златокоската , която беше прехапала устни.
- Добре ! – въздъхна приятеля ми.
Момичето излезна навън в бурята. През малкото прозорче до леглото можеше да видиш океана. Огромни вълни се издигаха и се развиха с грохот в сивите скали.
- Къде съм – изстенах.
- В лагера. – Рече бързо Джей.
- Това ли е жизнерадостния лагер , където учат полубоговете?
- Да.
Чу се скърцане и плесенясалата врата леко се открехна. В стаята влетяха русокоската и стар мъж , на около 45 в инвалидна количка. Той дойде до мен и ми хвърли такъв студен поглед , сякаш съм някакво изчадие.
- Добре дошла в лагера , Александра Ромено Родригез.
- Вие ли сте Хирон ? – попитах на пресекулки.
- Да , дете. А ти твърдиш , че си дъщеря на Гръмовержеца.
- Нищо не съм казала – рекох и изгледах сатира кръвнишки. Той вдигна рамене. Погледнах към ръката ми. На средния ми пръст седеше пръстена на майка ми. За миг се сетих за топлата й усмивка , за бледосините й очи. – Майка ми.. майка ми... – захлипах аз.
- Какво „майка ми”? – чух студен глас.
В стаята влезна млад мъж. С брада на няколко дни и черна коса. Дотътри се до леглото ми и ме погледна суетно. Сетне отпи от диетичната си кола, в ръцете му.
- Господин Д. – започна Хирон. – Не се дръжте така. Това момиче може да ви се окаже сестра.
„Господин Д.” изплю глътката кола върху пода и ме погледна втренчено.
- А сега Алекс би ли могла да ни разкажеш какво се случи?
- Да.
Разказах им всичко , като този път споменах Пърси – момчето от съня ми. Изслушаха ме внимателно. Казах им, че имам няколко въпроса.
- Чакай малко. Ти одеве каза , че Джонсън ти е казал , че е син на Хадес. – русокоската се зачуди. – Хадес не би трябвало да има син. Той е дал клетва.
- Да .... ъъ....
- Анабет – поклати тя глава.
- Да Анабет , точна така каза – рекох неуверена.
- Хадес е намислил нещо. Както й да е. Ще чакаме знак , за да разберем , че Зевс найстина ти е баща.А дотогава , ако научим нещо ще те осведомим.
Всички тръгнаха навън , освен Анабет. Беше се облегнала на стената и ме гледаше разтревожено. Под мнителния й поглед , бавно затворих очи.

***

Чух едно „Пук” и отворих очи. Погледът ми падна върху счупения прозорец. Изправих се и на земята зърнах изпочупени стъкла. В ъгъла на стаята се беше търкулила малка футболна топка. Имаше бронзов цвят и беше обрисувана с елфически йероглифи. Грабнах я й погледнах през прозореца. Едно момче се затича към мен.
- Съжелявам – рече то. Чак сега го разпознах.
Краката ми омекнаха. Челюста ми увисна леко.
- Няма нищо – рекох след като се върнах на земята – Пърси – допълних.
- Откъде знаеш името ми. – запита то.
- Ъъъ , Анабет ми разказа за теб. Защо не учите нещо?
- Днес е празник. Днес смъртните ни родители , организират парти до елата в наша чест. Твоя нормален родтел тук ли е?
- Не. – опитах се да преглътна бучката в гърлото си.
- Защо ?
- Защото , тя ... майка ми е ... м-м-м- мъртва.
Едра сълза се отрони от очите ми.
- Аз , аз съжелявам. Еее, довиждане.
- Довиждане.
Гледах с насълзени очи , как Пърси се отдалечаваше от мен.
- Добре ли си ? – попита ме Анабет , която туко що бе влязла.
- Да – излъгах. – Момчетата игреха футбол и счупиха прозореца.
- Ооо, не им обръщаи внимание. Сложих дрехите ти на леглото. Облечи се и ще те чакам вън , за да те разведа из лагера.
- Добре – въздъхнах и тя излезна отвън.
Прибилжий се към леглото. Съблякох измокрените ми дрехи и ги метнах до чистите.Взех оранжевата тениска с надпис „Лагера на НЕЧИСТОКРЪВНИТЕ” и я облякох. След това нахлузих изтърканите дънки , щампирани с череши и обух черните кецове. Сресох косата си на сляпо и излезнах отвън. Огледах се в далечината. На една малка поляна обрасла с лилави цветя, бе опънат хамак.От него ми помаха Анабет и направи движение с ръката да се присъединя към нея. Затичах натам.Очудих се колко съм бърза. Стигнах там запъхтяна и понечих да седна, но там до нея седеше Пърси. Катраненочерната му коса леко се вееше от ветреца. Той ме посрещна с усмивка.
- Здравей, отново... Алекс. – рече той.
- Здравей. – седнах аз до него. Не го попитах откъде знае името ми, сигрно Анабет му го беше казала. – Кой е божествения ти родител? – запитах го.
- Посейдон, бога на моретата.
- УАУ, супер.
- А ти? – въздъхна Пърси.
- На .. Зевс – изрекох най-накрая.
- Хммм....- измуча Анабет. – Добре ли си?
- Да- думата извуча плахо от устата ми.
- Добре! Еее, аз ще отида да ти приготвя леглото в хижата на Зевс. Довиждане. – Анабет изпрати въдушна целувка на момчето и се отдалечи.
- Хей, да не сте гаджета? – запитах го.
- Много, много, много близки приятли.
- Гаджета – повторих.
- Ам, да. – той си почеса врата.
- Има ли други като мен в лагера?
- Деца на Зевс ли? – кимнах и той продължи – Всъщност само едно.Талия.
- Талия?!?
- Да. Когато се прибереш в хижата ще я завариш там.
- Защо да не е някъде навън?
- Обича да прекарва повече време със СД плейъра си, отколкото с нас – полубоговете.
- Защо ?
- Много е затворена. Но може би щом види някой като нея може й да се промени.
- Да, малко или много. – въздъхнах отново.
Пърси стана , отупа панталоните си и се сбогува с мен. Гледах го замечтано как отива при приятеля си.

5. Разговор с роднина.

Станах бавно от хамака и се запътих наляво. Срещнах някакво момче, мисля че се казваше Джон и беше син на Афродита. Много приятен тип. Той ме опъти къде е хижата на Зевс , а аз затичах към голямата сребриста хижа. Беше боядисана в сиво. Но не обикновенно сиво, това блестеше като лунен камък на слънце. Хижата беше на два етажа. Верандата беше чисто бяла. Нямаше дори едно петънце.Над бялата врата, окичена с карамфили бе окачено знаме. Изтъкано беше от сребърни нишки, а по средата му беше нарисувана мълния. Леко открехнах вратата. Тръгнах по тъмния коридор и пред една врата се чу момичешки глас.
- Ха – Ха! – рече момичето.
- Да се държиш добре с нея. – познах гласа на Анабет.
Тъкмо се канех да влезна и вратата се открехна от другата страна.
- Анабет !?! – възкликнах.
- Влизай – рече ми тя и видях как излезна отвън.
Хванах плахо дръжката и отворих вратата. Беше спалня. Имаше три легла, с бели завивки и бели възглавиници с шарки на мълний. На леглото до вратата седеше младо момиче.Косата му беше късо подстригана и хвърчеше във всички посоки. Имаше лилав грим до веждите и обеца на устната. На ръката имаше златна гривна и някаква черна с черепи отпред. Черната й блуза с надпис „Забранено за барбита”, украшена с висящи парцали по нея, допълваше теорията ми , че е рокаджийка. До нея на леглото се търкаляха щит, с изображението на Медуза и дълго дървено копие. Тя ме изгледа кръвнишки.
- Здравей – промълвих аз.
- Здравей – отвърна с неприязъм. – Ти ли си Алекс?
- Д- д- да.
- Хмм. Очаквах нещо друго.
Тя леко се изправи, отметна един кичур от косата ми и изпуфтя.
- Само роднини са ми притрябвали – рече тя , като очакваше да се изнеса.
Оттеглих се в ъгъла. Не можех да повярвам, че такова момиче може да е дъщеря на Зевс. Легнах на леглото и замълчах. Пфууу, скапан ден.
- Еееее, как дойде жива до тук?
- Един приятел ме докара. – отвърнах механично.
- Ха, а кой е другия ти родител ?
- Не искам да говоря да това- измрънках.
- Защо ? – мразех такива хора , който само слагаха сол на раната.
- Защото тя вече не е жива.
- Аааа, ясно.
- А ти защо си толкова любопитна? – натътрих и в лицето.
- Не смей да ми говориш така. – тя изпъчи гърди на пред и развя черната си коса. – Погледни се и тогава ми дръж такъв тон.
- Че какво ми е? – запитах я студено. Усещах , че няма да се разбираме прекрасно.
- Ооо , моля ти се! Погледни лигавата си коса, малките очички и тъпата оранжева блуза, която всеки втори загубеняк в този лагер , носи.
- Защо се държиш така ?
- Защото си искам, малката! – студените й сини очи се впиха в мен , сякаш щеше да ме изяде.
- Защо...
- Стига си защоткала, дребната. – прекъсна ме тя.
- Остави ме да довърша !
- Хммм......
- Защо ме мразиш ? – изрекох думите , буква по буква.
- Дълга история. Когато видях баща ми той ми каза, че няма друга жена , като майка ми и никога не ще й изневери. Но ти си... Ти си... – тя замлъкна.
- Какво съм ?
- Ти си доказателство , че той не е бил искрен с мен.
- И аз какво сам виновна.
- Млъкни !
- Никога не бих искала да имам сестра, като теб.- рекох.
- Дреме ми. Изобщо не ми пука.
Едра сълза се отрони от окото ми и тупна на пода. Преглътнах и излезнах от стаята. Отидох в края на коридора и заплаках. Всички, всички тук ме ненавиждат. Все едно съм някакво изчадие. Дори собствената ми сестра , ме мрази. Въздъхнах. Мама я нямаше. Баща ми не го интересуваше. Дори не бях видяла Джейсън. Ах, Джейсън. Как ми се иска да ме прегърне с мусколестите си ръце. Да заровя глава в черната му коса. Но това беше невъзможно. Не го бях виждала от няколко дни. Станах. Една малка и незначителна мисъл се спотайваше в ума ми, откак видях безжизненото тяло на майка ми. Да се.... самоубия. Да, правилно. Нямаше нужда да се мъча с подобни неща. А и сега. Но имах чуството , че Пърси го е грижа за мен или дори , че ме харесва. Колко съм глупава. Той си имаше Анабет. Запътих се към вратата и там на пода , някой беше забравил джобно ножче. „Талия”- прочетох на него. Значи беше на „сестра ми”. Взех го и го добрях до гърлото си.
- Какво правиш ? – извика Пърси, влетя за секунди през вратата и бутна ножа на земята.
- Незнам – захлипах.
- Хайде , ела да се поразходим! – подкани ме той.
6. Разходка из лагера

Съгласих се. Заедно с Пърси с бавни крачки се отдалечихме от хижата. Тръгнахме на ляво от хижите. Там беше арената. Децата на Аполон и Арес тренираха върху каменното игрище.
- Доста са добри ! – възкликнах.
- Да. И ти ще почнеш да тренираш, когато се оправиш.
- Хм.... – загледах се тъжно в синьото небе.
- Какво се случи? Защо искаше да си прережеш гърлото. Талия ли ти направи нещо?
- Просто не знам за какво да живея. Майка ми е мъртва. На баща ми не му пука за мен.И реших да сложа край на живота си. Междодругото, Талия не се оказа онова което си мислех.
- Даа, пада си малко бунтарка.
- Малко !?! – възразих.
- Като я опознаеш ще разбереш , че тя е готина.
- На твое място не бих твърдяла така.
- Защо?!? Остави я да свикне. Толкова е преживяла.
- А, аз малко ли съм преживяла. – захлипах и започнах да тичам от него.
Полубоговете, които се биеха извърнаха очи към Пърси.
Макар , че бях далече , чух едно момче да му казва:
- Джаксън, ако така се държиш с дамите, скоро ще останеш съвсем сам.
Обърнах се, тъкмо навреме, за да видя как Пърси върти главата си. Продължих по- бързо на пред, за да не ме настигне. Но той беше бърз.
- Съжелявам – промълви – Да сменим темата?
- Добре.
Вървяхме 10-15 минути в мълчание. Пред нас се показа малък склад, окичен с оръжия. Пърси ме хвана за ръката й рече :
- Хайде, ела да те запозная с Гроувър.
- С кой?
Влезнахме в оръжейната и там на едно малко щандче в средата седеше чернокожо момче, с рехава брада и малки бели рога. Беше потънало в романа си.
- Хей, Гроув – подвикна Пърси и момчето вдигна леко глава.
- Ааа, Джаксън. Виждам, че напредваш с жените.
- Ами ние... такова... – той наклони глава надолу, за да не видя , че се е изчервил и се почеса нервно зад шията.
- Ние сме само приятели – допълних.
- Значи, моя грешка. Е, трябва ли ви нещо.
- Не – рече Пърси- Дойдохме само за да ви запозная. Това е Алекс, дъщеря на Зевс – поочи той към мен.
- А ти си Гроувър, сатир и приятел на Пърси – рекох бавно и подадох на момчето ръката си.
Здрависахме се. Пърси се изчерви като домат. Не знах, защо му беше станало неудобно.
- Ние ще тръгваме – измърмори той. – Довиждане, Гроувър.
- Довиждане – казах след него.
- До утре. – провикна се сатира, като едвам го чухме през вратата.
Беше застудяло. Затърках ръце , за да се стопля. Пърси ме погледна , съблече коженото си яке и ми го наметна. Усмихнах му се нервно. Бавно се приближавахме към гората, натъпкана с изпопадали дървета на земята. За малко да се преспъна в едно, но в този момент нещо ме сграбчи. Обърнах се.
- Хирон – изпуфтях гневно. – Стресна ме.
- Да не би да предпочиташ да паднеш.
- НЕ!
След като се окопитих. Хирон ме погледна загрижено. Потупа Пърси по рамото, докато мен галеше по косата.
- Деца, не е добре да сте близо до гората по свечеряване.
- Защо? – попитах и се заоглеждах.
- В нея продят чудовища. Не е безопасно.
- Добре, Хирон – рече новия ми приятел и се оттеглихме бавно.
След като се отдалечихме на безопасно разстояние от гората, Пърси ме попита дали искам да отидем до плажа. Малко се замислих, но накрая склоних да отидем. Щом пристигнахме там бях очарована. Пясакът беше златист, без нито едно наръбено камъче. Само златен пясък. Накъв плаж не бях виждала никога. Приближ се бавно до водата. Една вълна ме плисна по краката. Нямаше й една счупена мида във водата. Само правилини бели и чисти миди. Водата беше леко червеникава. Зачудих се защо е така. Погледнах към небето. Беше най- невероятния залез, който бях виждала през живота си. Седнахме на пясъка.
- Много е красиво. – възкликнах със замечтан поглед.
- Да.
Един звън прекъсна романтиката. Гррррр, все пак можеше да се случи нещо.
- Време за вечеря- рече Пърси.
Заедно потеглихме към столовата. Вечеряхме и принесохме от най- хубавите си неща за хапване на боговете. Помолих се на Зевс да ми даде сили да се справя с това. Върнах се в хижата. Талия я нямаше. Легнах уморена на леглото и в мига в който затворих очи, започнах да сънувам. В съня ми бяхме само двамата с пърси на плажа. Гледахме се. Тъкмо да ме целуне и ....

Много, ама много ЯКО

Забранено за барбита - ха ха ха

7. Подвиг

Нещо ме разтресе силно.Отворих очи и първото нещо , което видях бе Талия. Черната й коса стърчеше навсякъде, а тъмната й спирала се беше размазала.
- Какво искаш? – попитах я и станах от леглото унила.
- Време е за обучение.
- Обучение ли?
- Да, Алекс! Ето това е програмата ти. – тя ми подаде смачкан лист хартия.
- В 8:00 часа имам закуска. – рекох и разтърках очите си с лявата ръка.
Талия сведе поглед към чиния отрупана с най – различни лакомства, сложена на нощното ми шкафче. Грабнах една ябълка и отгризнах голямо парче. Преглътнах бавно. Оправих леглото си и се запътих към гардероба. Отворих го и вътре, в левия ъгъл седеше малък сак с моето име. Грабнах го и отидох при Талия:
- Това мое ли е?
- Разбира се. – въздъхна тя.
Отворих го и отвътре извадих черно- бяла блуза. Облякох я и след това нахлузих изтърканите ми дънки. След като си измик зъбите и сресах косата, довърших закуската си и отново взех листа.
- Ауу, битка! – възкликнах.
- Да, трябва да отидеш на арената. – рече ми Тал.
Облякох дънковото яке и излезнах отвън.Докато крачех мъчаливо се зачудих защо Талия се държи така мило с мен, сега. Може би Пърси беше прав. Докато прехвърлях наум теорийте за милото държание се озовах на арената. Там в средата седеше Хирон.
- Днес битките ще са отредени по следния начин – започна той. – Клариса с Анабет, Джун Песър и Касандра, Пърси и Бьорн, Едуард и Габриел, Емили и Сандра, а най- накрая ще се бият Анжела и Александра.
Потръпнах , когато при завършването на изречението едно доста едро момиче с извръкнали зъби и татуировка под окото ми помаха със злорада усмивка. Със страх зачаках моя ред. Всички останали се биха перфектно.
- Г-ца Санчес и г-ца Родригес. – извика Хирон.
Едрото момиче дотича до него, а аз я последвах. Хирон, спокойно седящ в инвалидната си количка ни подаде по един меч.
- Давайте! – извика той.
Анжела се засили към мен. Тъкмо щеше да ме прониже с меча си , когато аз отскочих настрани и избегнах удара й. Направих нещо като пирует. Завъртях спокойно меча. Той мина на косъм от челото й. Едрото момиче се ядоса и ме атакува. Отблъснах се от меча й и отскочих назад.
- Пфу – избърсах потта от целото си.
- Хайде, бонбонче – рече ми Анжела.
Потръпнах. В бой никога нямаше да се справя с такова нещо, така че реших да я победа с хитрост. Насред арената растеше огромно дърво, отрупано с малки орехи. Подканих дебеланката да ме последнва докато тичах към него. Вървях бавно назад, когато усетих хладната кора на дървото да докосва гърба ми. Издишах тежко. Анжела незнайно захвърли меча си и наклони глава напред като бик. Засили се към мен с боен вик. Тъкмо когато щеше да ме блъсне се претъркулих настрани. Анжела се заби като шамандура в дървото. Леко се олюля и падна на земята.
- Победа за Алекс. – започна да пляска с ръце Хирон.
Приближих се към него бавно.
- Хайде, следващият ти час отново е с мен.
Заедно, тръганхме към една огромна поляна, разделена на 5 сектора.
- Какво е това? – попитах и посочих към 2 сектор.
- Стрелба с лък.
- С лък?
- Да, точно това имаш следващият час.
Ужас.Та аз един кош неможех да оцеля, камо ли центара на мишената. Към нас се присаединиха още няколко деца- се синове и дъщери на Хермес. Там разпознах й Джун Песър. Много приятно момиче. Тя се приближи до Хирон. Той й подаде един лък и една стрела и тя ги взе. Нацели се в мишената. Стрелата излетя със страшна скорост и се заби точно в средата на мишената.
- Браво – поздравих я.
Тя ми се усмихна, доволна от свършенето. Подаде ми лъка и няколко сребристи стрели. Застанах на мястото на Джун и стрелях. Първата стрела доре не мина на два метра пред мен. Втората запратих до седналия Пърси, който ни гледаше със замечтан поглед. Той я извади от земята и се засмя. Третият ми опит бе най – сполучлив. Почти улучих мишената. След като свърши часа , извадих програмата ми и изстенах неодобрително, шом видях какво имаме следващия час. Тръгнах към конюшната.Явно бях закъсняла. Пред вратата беше струпана голяма група лагерници.
- Анабет! – рекох щом видях златистата коса на приятерката си.
- Беше страхотна на арената. – поздрави ме тя.
- Ааа, нищо особено. А сега найстина ли ще яздим коне.
- Не обикновенни коне. Летящи коне.
- Ще яздим летящи коне ? – попитах, за да се направя на интересна.
- Не! Ще летим.
- Охх!!
Макар, че в началото, когато Мери- Ан (така се казваше коня ми) полетя, си мислех че ще падна и ще умра, сега започваше да ми харесва. Правихме пирути в небето и пегаса ми , ми показваше всякакви номера. Когато часът свърши се запътих към хижата на Хермес. Но вместо да ме посрещне някой учител на прага заварих малко драконче.
- Колко е сладко! – рекох сама на себе си.
Грабнах го и го загледах мило. То избълва огън срещу мен. Изпищях и го пуснах на земята. Добре , че в този момент ме завари Асър, предводителя на Хермесовата хижа. Той прибра дракона и каза , че часът се отменял, защото получили някаква наредба да не излизат отвън. Останах разочарована. Унило тръгнах да се прибирам в хижата, когато пред нея ме посрещна Дионис.
- Трябва да дойдеш! – рече ми той и ме повлече към Голямата Хижа.
Там на малки диванчета бяха седнали Анабет и Хирон. Аз и господин Д., така наричахме Дионис седнахме до тях.
- Мила , дъще на Зевс. Ти се оказа права. Хадес замисля жестока война срещу двамата си братя и света, и то само заради това че, хесперидите са одвели Персефона в тъмница. Но, никой не знае къде е тази тъмница.
- А, защо сте извикали мен?
- Защото смятаме да те отправим на подвиг.
- И какво ще трява да направя? Да върна Персефона.
- ДА! Но пътят до там е труден. Не се знае дали ще оживееш. Люк се измъкна с белег на бузата, а беше най добрия ми ученик- най- накрая довърши Хирон.
- Приемаш ли? – попита ме сериозен Дионис.
- Д-д-а!- и без това не ми се искаше да живея. - А мога ли с мен да взема Анабет и Пърси?
- Разбира се , Алекс. –при тези думи се успокоих. – Тръгваш утре.
- Добре – въздъхнах.
Тихо се прибрах в хижата и започнах да събирам багажа си. Макар че, я мразех, казах всичко на Талия. Тя ме разбра и ми пожела късмет. Не отидох да вечерям, а седях в хижата и се молих на Зевс, да ми даде поне някакъв знак, че го е грижа за мен . На сутринта, когато изгря ясно слънце и озари снежнобялото небе , грабнах сака си и излезнах. До елата на хълма ме чакаха Пърси и Анабет. Русата коса на Анабет се разтилаше навсякъде. Сивите й очи , като на слепец, проблясваха , а дънките и якето и изглеждаха лилави от тъмнината. Пърси ми помогна да занеса багажа до малкото рейсче, което ни чакаше на стотина метра от елата. Натоварихме всичко и се качихме на превозното средство. Аз и Анабен седнахме една до друга. На предната седалка седеше Пърси. Само черната му коса се виждаше. Облегнах се на кожените седалки и се замислих. Ако не бях толкова любоптна... нямаще да ме преследват чудовища, нямаше да страдам от любов по Пърси и майка ми нямаше да е мъртва. Прогоних този мисъл от главата ми. Съсредоточих си върху мисията ни. Първата ни спирка е в Лос Анджелис, втората в Ню Йорк, а пследната ще е във Филипините, където би трябвало да е градината на Хесперидите.По радиото зазвуча лябимата ми песен:
- Може ли да увеличите ? – попитах шофъора , а той веднага откликна на молбата ни.
- След някалко часа ще спрем в Лос Анджелис!– предупреди ни той.
- Но той е доста далеч! – възкликнах.
- Значи не си виждала как кара Аргус! – Анабет махна един кичур от косата си и ми се усмихна.

8. Чуства

Тъй като бях много уморена, веднага щом облегнах главата си на седалката затворих очи. Санувах Пърси. Отнаво същия сън, отново същия край. Но този път, съня ми прекъсна дрезгавия глас на Аргус:
- Пристигнахмe в Лос Анджелис!
Когато се съвзех, видях ,че Пърси и Анабет също бяха задрямали, защото сега унило търкаха очите си.
- Имате 1 час ! –рече отново Аргус.
Тримата тръгнахме да излизаме. Но само заради едно стърчаща и остра закачалка се забъркахме в тази каша.А за това по-късно. Тъкмо да слезнем и , същата малка и остра закачалка , се закачи за колана на Пърси и го разцепи на две. Той не забеляза, но когато слезнахме, джинсите му паднаха на земята, тъй като бяха доста големи. Той остана само по жълтите си боксерки. Щом се усети, той веднага закри с ръце гащите си. Наведе се бавно и вдигна панталона си.
- Някой да има колан?- рече.
- Съжеляваме, Пърси – поклати глава Анабет.
Точно тогава погледа ми падна върху малко магазинче с надпис: Колани от фирма „Хипо”.
- И аз нямам, но мисля че там ще има! – посочих магазина.
- Да проверим! – запъти се натам Пърси, придържайки гащите си.
Когато стигнахме там, долових странен мирис, но не го споделих с приятелите си. Миришеше на мъжки парфюм.
Хванах дръжката на стъклената врата и влезнах. Магазинчето беше малко, имаше два щанда, отрупани с колани. На единия колан, се бе облегнала красива жена. Дългата й черрна коса беше сплетена на малки плитки, а тъмносините й очи бяха подчертани с огромно количество черен молив. Дрехите й бяха от истинска кожа. Приличаше ми на човешка. Глупости. Най – вероятно беше от крокодил.
- Какво ще желаете? – попита тя с медения си глас.
- Колан! За мен! – рече й Пърси.
- Имаме много за такива като теб. А за момичето с кестенявата коса имам един, сякаш е изработен за нея.
- Алекс – казах й името си.
- Елате!
Незнам защо реших да стоя близо до вратата. Продавачката дойде до мен и ми прошепна:
- Какво търсиш с това прасе и тази мухла?
- Не ги обиждай!
- Виж се само. Такова атлетично тяло.
- Ее, да! Имам малко мускули.
Точно тогава видях колана в ръката й. Беше невероятно красив. Украсен с етно мотиви. Докато се усетя, тя го метна на кръста ми и го върза. Усетих невероятен прилив на енергия. Не знам, как но в ума ми се извика гласец :
- Убий ги!
Насочих се към Пърси и му зашлевих един. Той падна на земята и ме погледна. Незнам какво бе станало. Мног исках да му зашлевя един, задето обича Анабет.Да, знам.Доста е глупаво.
- Какво ти става? – рече Анабет и помогна на момчето да се изправи.
- Отдръпни се кукло! – рекох и я избутах.
Грабнах Пърси за яката й го заведох в задната стая. Продавачката дойде при нас с Анабет. Хайде убий го. – рече тя.
- НЕ! Не мога.
Жената ми подаде нож. Взех го плахо и се доближих към Пърси. Но незнайна защо, магията й не ми действаще, а само подсилваше чуствата ми. В този миг се доближих още по – близо и....
- Какво правиш! – извика ми жената.
Да. Бях го целунала. Но той не се отдръпна, ами настоя.След като отдръпнах главата си и видях тъжното лице на Анабет, усетих нежните ръце на Пърси по лицето ми. Той извъртя главата ми към него и ме целуна , отново. Беше невероятно.Нежните му меки устни се допряха до мен. В този момент някой изтръгна колана и го хвърли на земята. Жената ме бутна и ме запита:
- Какво си ти?
- Обикновен човек.
- Не на мене тия. Ти или си някакво дете – чудо или си дъщеря на Зевс!
- А ти си Хиполита, нали?
- ДА! Най- накрая.
- А колана трябваше да ме накара да...
- Да убиеш онова нищожество- тя посочи Пърси, който се беше загледал влюбено в мен.
- Да, дъщеря съм на Зевс!
- Аха, но защо коланът те накара да го целунеш.
- Незнам! – излъгах.
- Може би, тъй като си дъщеря на Зевс, той да ти действа обратно. Да подсили чуствата ти.
Погледнах я жестоко. Анабет плачеше.
- Еее, тогава удоволствито остава за мен.
Тя щракна с пръсти и в средата на стаята лумна огън. Аз и Пърси щяхме да паднем, ако Анабет не бе дошла и не ни бе хванала.
- Да бягаме.
- Не! – грабнах ножа си.
Доближих се до Хиполита. Тя беше в гръб към мен, защото изричаше някакво заклинание. Забих острието на мястото където би трябвало да е сърцето й. Тя изпищя и изчезна, като се превърна в златен дъжд.Седнах на земята и погледнах Анабет.
- Не вярвах да го направиш! – рече ми тя.
- Кое?
- Да целунеш гаджето ми! – изкрещя.
- Аз... аз.... – заекнах аз – добре. Искаш да го знаеш ли? Да, харесвам Пърси. Яд ли те е?
Без да чуя отговора затичах към автобуса. Там разплакана ме видя Аргус и ме запита нежно :
- Какво се е случило?
- Нищо.
Тръшнах се на седалката и сълзите като извор потекоха.Анабет се качи в рейса и седна до мен.
- Алекс – запита тя плахо.
- Какво искаш?
- Просто да се уверя да ли си добре.
- Да бе, все едно ти пука.
- Много ясно , че ще ми пука за момичето, което бившия ми харесва!
- Бивш!?!
- Да. Скъсахме миналото лято.
- Защо?
- Разбрахме че нищо няма да стане.
- Тогава защо реагира така?
- Незнам.А щом и двамата се обичате аз няма да ви спра.
- Благодаря! – рекох и скрих лице в златната й коса.
В този миг в автобуса се качи и Пърси. Анабет седна на предната седалка, а Пърси се настани да мен. Обърнах глава към прозореца. Валеше. Мотора изръмжа и ние потеглихме. Пърси обърна главата ми към него.
- Хайде да не се държим, все едно е изпитваме нищо един към друг – рече нежно той и ме целуна.

Много хубаво пишеш.

Благодаря много!