Дневника на Джейн Пиърс

Веднага след като двамата с Нейт прекрачихме прага на лагера , погледите на повечето присъстващи се насочиха към нас . Не разбирам какъв им беше проблема . Обърнах се към този който беше най-близо и му се озъбих . Реакцията след всяко подобно действие винаги ме разсмиваше.
-Нейт , трябва ли да оставам? - попитах .
-Вече говорихме за това , Джейн . - винаги произнасяше името ми по някакъв по специален начин . Гласът му беше наситен с толкова много обич и грижа. - Ще останеш тук и ще си намериш приятели , може би ново семейство.
-Не!-писъкът ми се разнесе из целия лагер.-Нейт , ти си моето семейство , не разбираш ли ?
-Знам ! Ще се върна за теб ! Обещавам ! Обичам те Джейн !
-Чао , Нейт ! - преди да го изрека той вече беше изчезнал от погледа ми ,но не беше достатъчно далеч , затова всеоще чувах шумоленето на листата на дърветата , когато минаваш покрай тях.
Тръгнах напред , но все още усещах погледите на съществата върху себе си .
-ОК , трябва ли да нападна някой за да спрете да ме зяпате ? - всички мълчаха.-И аз така предполагах!
Отдалечих се от всички , седнах на един камък и започнах да си тананикам .
----------

Много е хубаво

Страхотно е!

Колкото повече мислех за него , толкова по-наивна ставах.Не бях спала от дни , защото през нощта обикалях гората , с едничката цел да го намеря. Под очите ми се бяха появили огромни черни кръгове , които ме правеха да изглеждам още по-плашеща , по един учудващо красив начин.Всяка вечер стоях на прозореца , в очакване да чуя някакъв шум или да усетя аромата му смесен с този на гората и на лятото.За пореден път бях потънала в мисли за него , когато чух някой да вика името ми . Отново тръгнах през гората . Незнайно защо , но нещо все ме влечеше към езерото.Нямаше ден от престоя ми тук , през който да не отида там . Мириса на водните лилии и тихото шумолене на водата ме успокояваха .
Вече не чувах гласа . Всичко беше толкова спокойно.
Изведнъж усетих чуждо присъствие зад гърба си , но не се обърнах .
-Знам че усети присъствието ми Джейн , така че не се преструвай . - каза същият кадифен глас , който ме повика.
-Кой си ти и от къде знаеш името ми ? - отвърнах му , обръщайки се рязко. Това беше той . Моето видение. Разбрах че е съвсем реален , болезнено реален.-Кой си ти ? - повторих .
-Този , който ще ти причини болка.Не трябваше да идвам отново.
-А защо дойде? - приличах на малко момиченце , обсипващо всички със своите въпроси.
-За да те пазя!
-От какво ?
-От болката , която ще ти причиня.
-Не ти вярвам!
-Наивна както винаги!
-Не можеш да ме нараниш , а и не го искаш.
-Мога да те разкъсам на малки парченца само за няколко секунди.
-Не ! - казах уверено и се доближих . - Можеш , но не искаш . - погалих го по бузата без да откъсвам поглед от очите си .
-Не бъди глупава!-внезапно се отдръпна от мен . В същите тези красиви очи , сега виждах уплаха.
-Страх те е от мен ! - отново се приближих . Бях на сантиметри от него , втренчена в устните му .
-Не ме е страх от малка лигла като теб .
Изненадвайки дори себе си , впих жадно устните си с неговите . Той ми отвърна със същата страст , с която аз започнах целувката.Обвих ръцете си около врата му , притискайки го възможно по-близо до себе си .
-Не! - каза момчето . - Ще ти причиня болка !
-Кой е казал че не съм мазохист ?
-Трябва да тръгвам !
-Как...как се казваш ?
-Деймън! - макар и кадифено меко , прозвуча някак измъчено.
----------
следва продължение...

Супер!

Супер е! Не спирай да пишеш!